„Златната реч” на Елизабет Първа е произнесена на 30 ноември 1601 г.
1. Реторическа/комуникативна ситуация
Реч на английската кралица Елизабет Първа.
Поводът е обвинение към монарха, че през последните години от управлението си все повече разчита на правото си да издава монополи като безплатна система за покровителство от името на короната. Тази практика води до спекула, забогатяване на придворни за сметка на обществото. Заражда се негодувание.
Очакванията, предвид създалата се обстановка, е речта да е базирана на последните икономически проблеми и да носи елементи на защитно изказване. Елизабет превръща изказването си в „golden words” , които са препечатвани отново и отново до 18. век – всеки път, когато Великобритания е в опасност – под името „Златна реч на Елизабет Първа”.
Място на произнасяне – Уайтхол в Кралския дворец. Мястото е нетрадиционно за подобен вид заседания, но решението за това е взето от Елизабет след зародилия се конфликт между двете камари на Парламента: част от членовете на Камарата са изключени, за да не участват в заседанията. В следствие те предприемат атаки срещу монополите, които атаки съветниците на кралицата не успяват да успокоят. Събитията налагат кралицата да стигне до решението да се организира събитието в двореца, за да обори обвиненията според закона и протокола.
Речта е убеждаваща, вдъхновяваща, мотивираща и призоваваща. Постигането на целта: да се убеди аудиторията във валидността на аргументите на говорещия, е базирано основно патетично въздействие.
Речта се приема за символен край (без никой от присъстващите, дори и тя самата да предполагат за това) на управлението на кралица Елизабет, което е считано за една от златните епохи от историята на Англия. Наименованието си „Златна реч” получава по време на управлението на пуританите, когато се е твърдяло, че речта трябва да бъде отпечатана със златни букви. Другото име, с което е известна – „Речта за сбогом на Елизабет”, е политически текст, маркиращ края на управлението на последния крал от династията на Тюдорите.
2. Социална/ комуникативна роля на оратора
За да се разбере силата на думите, използвани в речта и да се обясни значението им, е важно да се знае точната позиция на суверена по това време, отношението на поданиците му към него и приносът на Елизабет за високопочитанието към огромната власт на кралската корона.
Тъй като династията на Тюдорите са обсебени от осигуряване на стабилност чрез мъжки наследници, след смъртта на малкия си брат Едуард Шести и след управлението на сестра си – Мери, която е заточена в Кула в Лондон поради незачитането на католическата вяра, през 1553 г. Елизабет се възкачва на престола, когато е на двадесет и пет години. До това време обявената за незаконнородена дъщеря на Хенри Осми и Ан Болейн получава отлично образование в много области на знанието от най-добрите преподаватели в Кеймбридж. Смятана е за най-образованата жена за времето, в което живее и управлява.
За да затвърди властта си връща протестантството като единствена религия в страната, с което е обявена за Върховен управител на Английската църква.
Въпреки че до края на 44-годишното си управлението, Елизабет не сключва брак, това не отслабва верноподаничеството към короната й, напротив. Вместо това чрез израза „Аз съм омъжена за Англия” тя декларира предаността си към своя народ и своята страна. Спечелила вече любовта на народа си, кралицата тръгва по стъпките на разцвета на културата в страната, останал в историята като „Златният век” на Елизабет Първа”. В края на управлението си, след победата на Испанската армада и създаването на „Poor laws” в помощ на нуждаещите се, Елизабет е призната за харизматичен управник и упорито оцеляващ владетел, дори когато английското правителство е нестабилно и редица военни и икономически проблеми отслабват популярността й в последните години от царуването й.
Едва ли би било погрешно, ако се определи Елизабет като високоинтелигентна, пленителна, поетапно действаща, с брилянтно, успешно шоу, предизвиквано от изключителната харизма на една силна жена с всяка нейна публична изява. В това представяне тя вплита бляскаво облекло, бижута, класа и изисканост, които допълнително засилват ореола, който сама си е изградила. Това успешно съчетание на елементи би могло да бъде асоциирано и със съчетанието на няколко божества в едно – богинята на целомъдрието и справедливостта (Глориана), девствената ловджийка и богиня на луната – Диана, олицетворението на правосъдието – Астред и златното слънце – Албион.
Цялата тази символика, носена и надграждане през вековете върху образа на Елизабет, в края на 16. век предизвикава страхопочитание у поданиците, но и любов, породена от патетичните речи, в които умело и целенасочено вплита сърдечност и благосклонност, ум, кураж и интуиция, за да измъкне Англия от трудно положение, а себе си от позицията на „слаба и немощна жена”, достойно носеща „сърце и смелост на крал”.
Всички тези ресурси и ораторски умения Елизабет използва неведнъж. Голяма част от речите й остават в историята като „златни”.
В „Златната реч” кралицата се придържа към рамката, изградена от предходните си изказвания. Служи си с поетичен, пленителен английски, говори с патос, но и със самочувствие. Социалната й роля е да убеди заседателите в своята правота, преданост към Бог, народа и короната си; да се въплъти в образа на божи посредник, който цени честта да управлява своя народ повече от живота си; да постави под съмнение увереността на присъстващите в собствената им непорочност и да призове народа си да помага на своя суверен, за да изпълнява той задълженията си, а не да застава срещу него с клевети.
След речта преди нашествието на Испанската армада, това е втората по рода си реч на кралицата, за която е характерна замяната на факти с прочувствени слова. Замисълът на речта е осъществен – положителното за кралицата влияние е постигнато, но темата от финансовите безредици в страната се отклонява към любовта и уважението към: страната, позицията на крал и заседателите. Успешното въздействие е потвърдено от отдаването на чест от страна на присъстващите при влизането на кралицата в Уайтхол; демонстративното целуване на ръката й вследствие на молбата й, отправена към съвета; и излизащите в края на заседанието 141 народни представители – преобразени, много от тях и преобразени.
3. Аудитория
Директна и пряка аудитория. Речта е произнесена пред 141 от членовете на Парламента (включително и председателя). Адресирана е директно към председателя (започва с обръщението „Г-н председател”) и индиректно към 140-те членове на Парламента, които присъстват в залата в двореца. Индиректно обаче речта се отнася и до народа, който е потърпевш от икономическата нестабилност в страната.
Елизабет отправя благодарност към председателя за навременното уведомление за породилото се недоволство, моли го да предаде нейните благодарности на всички членове на Парламента и в знак на признателност към кралската корона да се стигне до ситуация да целунат ръката й. Това последно нейно обръщение е и към държавния секретар и индиректно отново към всички присъстващи в Уайтхол.
Следователно биха могли да се обособят три аудитории към които тя отправя посланията си: първо – председателят на заседанието; второ – присъстващите членове на Парламента, в това число и държавният секретар; трето – живеещите в кралството.
Обратната връзка с публиката е невербална, визуална. Аудиторията е пасивна, доминира монологът. Аудиторията включва висшестоящите, както и отделните съсловия, но само в границите на една страна. Броя на присъстващите е 141, следователно тя е относително голяма. Възрастовата група на пряката публика обхваща личности в период на зрялост и късна зрялост – само мъже, компетентни в сферата на политиката и със съответния статус. Каналът на комуникация е директен, а предварителните нагласи по-скоро отрицателни. Вниманието е концентрирано през цялото време. Пространството е закрито.
Решима, непоколебима и твърда, Елизабет се изправя пред поклонниците си, за да заяви, че всичко, което е получила от тях, го е получила, не за да го съхрани за себе си, а за да им го даде отново и не се чувства виновна относно поставените й обвинения. Единственото обещание, което дава, е че виновниците за накърнената чест ще бъдат наказани.
4. Род, вид или подвид на речта
Според класацията на проф. Ведър :
Дял – монологични изказвания, Род – реч, Вид – политическа(с елементи на съдебна), Подвид – убеждаващо-призивна; прочувствена реч.
5. Увод, основна част, заключение. Обръщения
Обръщения
Кралица Елизабет започва речта си с обръщението „Г-н председател, ние чухме вашата декларация…”, с което отдава дължимата чест към председателя на Камарата на общините, чиито недоверие в добросъвестното изпълнение на кралските задължения я е изправило пред съвета. С последвалото изразяване на отношение към предшествалото я изказване на председателя, кралицата избягва статичността, която излъчва една предварително съчинена реч, лишена от лично отношение към случая. Поради политическите разбирания в този период, отреждащи голяма власт и представително за мнозинствата присъствие, съсредоточено в една фигура, кралицата преднамерено отправя речта си първо към председателя, който в този момент е лицето, представляващо целия народ.
Тя осъзнава висотата и властта, които той притежава, контролът, който би могъл да упражни първо върху господата заседатели, а те от своя страна върху народа.
Това обръщение към една личност не я принизява до народа, а я издига на пиедестал. Елизабет осъзнава целта на своето изказване и че за разлика от минали пъти, когато основната й задача е била да вдъхне кураж, този път от нея се изисква да излъчва кураж, недостижимост и величие, за да затвърди убедеността в своята правота и невинност. Увереността, която излъчва, е допринесена в не малка степен от величието, което сама си придава, поставяйки себе си под Бог, избирал я за единствен приемник на своето послание.
В основната част на речта тя отново се обръща към председателя, за да му благодари за отдадената от него признателност и навременно осведомяване за надигналото се недоволство в страната. Тази благодарност, както и последвалата я молба, той да благодари от нейно име, също не са отправени лично към него, а са косвено-пряко насочени към присъстващите, които съставляват парламента. Въпреки това обръщението й не е директно към тях, отново, за да подчертае своето накърнено от повода за изказването й достойнство; да засвидетелства вярата в собствената си правота и лоялност към кралската корона.
В заключението кралица Елизабет първо се обръща към Бога с „О, Господи” иекзистенциален въпрос за същината на своята природа и безстрашието си. Това засилва експресивността, задълбочава патетичността на изказа й.
Накрая посредством низходящо степенуване на титли, кралица Елизабет се обръща към председателя, държавния секретар и съвета си, който нарича „мой”, с цел засвидетелстване на любовта и подкрепата към най-близките си поданици, които заедно с нея са обвинени за финансови злоупотреби, неправомерно разпределение и употреба на власт. Искането й към обектите на обръщението й е всички членове на парламента камара да бъдат доведени при нея, за да целунат ръката й. До края на речта, тя не се обръща лично към присъстващите в Уайтхол 140 членове от парламента.
Увод
Речта си кралица Елизабет започва с обръщение и препратка към предхождащото нейното изказване – това на председателя. Осъзнала въздействието на неговата личност върху членовете на парламента, а оттам и върху целия народ, кралицата съзнателно изразява уважението си към него, споделя неговата загриженост.Спечелването на симпатията му отчасти означава и победа на личността й над негодуванията на народа.
Още с встъпителните си думи, без заобиколки, кралицата започва с уверения в своята несравнима с ничия друга любов – любовта, която отдава на поданиците си и любовта, несъпоставима по стойност със „скъпоценен камък” – тази, дадена й от народа. Служейки си с божието име, определяйки себе си като негов наместник и инструмент, тя с твърдост изразява вярата си, че е достоен носител на кралската корона. Твърденията й, относно безпрекословното изпълнение на дълга, превърнал се в нейно единствено желание, изречени с толкова силна патетика и поетичност, компенсират липсата на факти, които да подкрепят тезата й. В края на увода, използва градацията – „опасност, безчестие, срам, тирания и потисничество”, с която въздейства подсъзнателно на присъстващите, изграждайки ужасяващата картина, която би се превърнала в реалност, без закрилата на поставената от Бога кралица Елизабет. Това внушение поражда страхопочитание и служи като параван, зад който същината, фактите и основните очаквания относно изказването остават скрити. Заслепени от умело подбраните слова на кралицата, заседателите са неспособни да забележат тоталната подмяна на тезиса. Фокусът на внимание от финансовите проблеми и безредиците в страната е пренесен върху личността и достойнствата, които притежава суверена. Още с встъпителните си думи кралица Елизабет подменя жанра на речта си от политическа и отчасти съдебна (защитна) в реч с елементи на тържественост – вдъхновяваща, убеждаваща, възвеличаваща.
Началните слова на кралица Елизабет показват нейното намерение не да се защитава, а да изясни властовата си позиция.
Основна част
Същността на изложението започва от втори абзац.
Акцентът е върху личностните качества; предаността към народа; отговорността на кралския пост и тежестта на кралската корона; личните достойнства и честта, която Елизабет е запазила неопетнена. Тоталната подмяна на тезиса е начинът, по който Елизабет оставя в сянка икономическите проблеми, станали причина за извънредното заседание и подвели я под отговорност за положението на страната. Изяснявайки своите принципи на управление, тя, поставената от Бог да управлява страната, доказва своята безупречност и лоялност. В основната част Елизабет не говори за минали успехи или промени, които ще предприеме в бъдеще. Дългата прочувствена реч е посветена на дълга, който дължи, но и на средствата, с които го постига. Нито веднъж в изложенията си не използва факти, с които да подкрепи невинността и чистата си съвест. Това, на фона на словесното богатство и поетичния й английски – остава незабелязано. Речта е изпълнена с много патос, образност, повторения, благодарности , описателни елементи: описва не действия, а своите чувства в определени моменти, имащи връзка с казуса.
Кралица Елизабет Първа
Основната част би могла да се раздели на 4 подчасти, синтактично паралелни. Всяка от тях е изградена от тезиси, които започват с думата „никога” и касаят личните качества, които притежава Елизабет и които поданиците са поставили под съмнение.
Първата част описва нейния характер, душевност и принципност. „Никога не съм била алчен, скъпернически грабител, нито строг, стабилен крал, нито пък прахосник.” – с тези думи тя въздейства подсъзнателно на заседателите, като им връща спомени за тираничните и безсърдечни владетели, които са заемали престола преди нея и по никакъв начин не са проявявали толкова силна любов към хората, колкото нея. По този начин изтъква нуждата от това да са благодарни, че Бог е избрал нея за този пост.
Използвайки думата „крал”, вместо кралица, Елизабет премахва джендър елемента, с което показва своята неотстъпчивост пред силата на мъжкото самодържавие и своята убеденост в своето превъзходство като жена – всеотдайна, любяща, майка на своя народ. Появява се мотивът за Дева Мария – майката на небето – образ, с който в следващите векове критиците често я окачествяват.
Неколкократна е употребата на израза „сърцето ми”. Източникът на думите е много по възвишен от разума, чиито цели са свързани с материалния свят и „светски стоки”, за които кралицата твърди, че не е била никога алчна. Това умишлено пренасяне от света на разума в света на сърцето е своеобразно себеиздигане на образа над земните изкушения, грабителството и прахосничеството, в които е обвинена.
В тази първа част на изложението, тя предявява желанието си всички присъстващи да станат, в знак на почит. Самоизградила си веднъж ореол, благодарение на вярата в собствената си безпогрешност, тя обезоръжава обвинителите и ги принуждава да и се подчинят. Посредник на това нейно желание отново е председателят, към който първо изказва своята благодарност за навременното осведомяване за положението в страната. Благодарностите към представителите на парламента не са лични, въпреки тяхното присъствие в залата. Нанесената обида към личното й достойнство, съмненията хвърлени върху нейната лоялност не са забравени и простени. Този подход й печели респекта на заседателите и обръща нещата в нейна полза – неспособността им да изложат обвиненията си по начина, по който кралицата го прави, посява семето на съмнението, относно претенциите им. А мисълта, че биха могли да загубят подкрепата на суверена засилва колебанието и страха им.
Втората част отново е лишена от факти. В нея Елизабет говори за действията и подтиците си. Тази част е най-съдържателна относно основния проблем – неправомерното издаване на монополи. Наречието „Никога” е последвана от даване на дума за вярност и чистота на действията, категорично отхвърляне на обвиненията и защита на нейните „стари служители” към които се предполага, че е била твърде благосклонна и щедра. Поставяйки ги под крилото си, твърдейки, че са заслужили всяко добро от ръцете й, тя, противно на очакванията, не отрича своите действия, но определя тях като полезни за всички нейни поданици, а не като носещи лична печалба на дворцови представители. Показвайки другата страна на монетата, другото тълкувание на действията си, тя не само оправдава себе си, но и поставя под съмнение честолюбието на заседателите, които по думите й едва ли те самите тези „несправедливости – в които я обвиняват – никога не са докоснали” . С тази проява на твърдост, достойнство, убедителност и категоричност, от позицията на защитаващ се, преминава в позицията на нападател. Отказът на кралското достойнство да понесе обидата би могъл да се разтълкува като заплаха към всички онези, неверни в по-голямата си част поданици, чиито действия са продиктувани не от загриженост за народа, а от интереси към личните им владения и провинции. Обвинението, отправено към кралицата, сега е обърнато в обвинение към нейните съдници.
Елизабет си служи и с реторични въпроси и ирония, обръщайки се към заседателите, с което още повече засилва своята доминантност и тяхната глупава дързост да си позволяват да ангажират вниманието й с подобни безпочвени обвинения.
Третото обръщение към председателя е отправено в края на втората част, но за разлика от предишните две, този път фокусът е изместен от любовта, която дава и получава, към чистотата на съвестта, която стои над всяка любов. Дългът е поставен над чувствата и славата. Вече от позицията си не на майка, а на строг и справедлив владетел, тя дава обещание, че виновниците за така или иначе съществуващите „тревоги, огорчения и потисничества” (повторна употреба на израза, отново се асоциира с очакваното зло, при липсата на намеса от нейна страна) ще бъдат наказани. В числото на наказаните, тя дава да се разбере, че ще влязат и онези „недостойни поданици”, опитали се да опетнят името й с клеветите си.
Със същата твърдост и сила на изказа, тя затвръждава защитната си позиция спрямо своите стари служители, наричайки ги „лекари”, вършещи чудеса за нея.
Третата част (от началото на третия абзац) започва с библейска препратка към Деня на страшния съд. Изразявайки своята готовност, във всеки един момент на своето управление да застане пред съда и да докаже своята невинност, е предизвикателство, което тя косвено отправя към присъстващите. Подсъзнателно им внушава, че излизайки победител от битката, започната от тях, тя ще е тази, която ще ги съди за извършените от тях несправеливости и неоснователните опити да опетнят честта й. Денят на страшния съд е символен образ, ден, очакван да настъпи многократно от 525 година до 2000 г. От началото на новата история хората се страхуват от библейското предсказание че в този ден Бог ще възнагради праведните, а грешните – ще накаже.
Затвърдила многократно в речта си своята роля на божи наместник, тя засилва страхопочитанието към своята корона с негласната готовност да се превърне в съдник на всеки, във власт под нейната, „който е пренебрегнал или изопачил това”, което е предоставила. И то без да носи отговорност за техните провинения. Тези нейни думи са своеобразен завършек на нарисуваната с думи последователност от картини, които тя разкрива пред заседателите. Тя представлява поглед в бъдещето, проследяващ съдбата на съдниците й от момента в който произнася речта, до получаването им на заслуженото наказание. Всичко това би могло да се опише с една дума – война. Война не за територии и слава, а за чест.
С третата употреба на „никога”, Елизабет отново се връща към определяне на себе си. Изяснила вече характера и чувствата си, третото нещо, на което се спира са нейните чувства. Върнала се отново в образа на човека, майката Елизабет, тя отрича да е била съблазнена от „славното име на крал, или кралската власт на кралица” и използвайки отново божието име, заявява своята радост от честта да бъде избрана за негов инструмент. Говори за истина, слава и кралство, но не като за свои, а като „негови” – божии, осъзнавайки, че никой поданик не би се осмелил да се противопостави на Бог, на неговите решения и действия (тоест на нейните решения и действия като божия избраница).
В последвалата заключителна част на изложението, Елизабет отново повтаря думата/наречието „никога”, която по своя характер има по-властно, заповедническо, категорично и убедително звучене, отколкото думата/наречието „винаги”. Повтаря тезиса, за да затвърди убедеността си в него, че никога кралица не ще притежава нейните качества: грижа, жертвоготовност и любов към на народа. Единствен смисъл на живота и единствено нейно желание е да не живее и царува по-дълго, отколкото ще бъде в полза на поданиците си. Център на тежестта и постоянен лайтмотив в речта е този за обичащия крал, за образа на жената-майка, закрилница, за нейната незаменимост. Уникалното в образа на Елизабет е съчетанието между женското начало и притежанието на „сърце и смелост на крал”. В предишни речи тя заявява: аз сама ще грабна оръжието; но оръжието, с което си служи в тази своя последна и във всички предишни свои речи е словото.
В последната й реч са събрани най-силните елементи от нейните предходни. Общото между нея и първото й слово, при заемането на престола, е употребата на думите: „избраница” (на Бог); „Да ми помагате” ( в „Златната реч” използва „с ваша помощ”); както и многократната употреба на думата „Бог”.
Общото с великата й реч преди нападението на Испанската армада е употребата на: „верен”(неколкократно и в двете речи); „любов”; „лоялен”; „благодарен”.
Кралица Елизабет Първа
Съществена разлика между двете речи е, че в тази пред войските си използва „ние” (сякаш слиза от трона и е равна с поданиците си), а в последната си реч говори от свое име – „Аз”. С употребата на „Аз” тя изтъква високото си, недостижимо положение, своето неодобрение, несклонимост и сила, твърдия характер на крал, който не е заменен от образа на майка-закрилница, а е въплътен в него.
Един от основните похвати, които използва и при двете речи е внушението на страх. Целите на това внушение обаче са различни. В първата реч се стреми да мотивира поданиците си и да им внуши страх от предстоящото нашествие, за да съберат сили да защитават страната си, а второто – внушава страх от проявяващия се до този момент грижовен лидер, страх от измяна; и убеждава в своята невинност.
Защитата е насочена не към страната, а към личността й. С думи тя успява да преобразува тяхното обвинение в защита, но не фактологическа, излязла от нейната уста, а сетивна, достигната и осъзната от същите тези нейни обвинители.
Структурата на тази основна част на изказването е съчетание между пирамидална, апелираща (възходяща – ескалирането на емоционалността към финала) и концентрични кръгове ( няколко развити тезиса).
Заключение
Заключението е кратко. Изградено е на базата на обръщения и реторични въпроси, с което се засилва емоционалното въздействие на речта. Съществува връзка между края на основната част и заключението: изложението завършва с „нито ще имате някой, който ще бъде по-внимателен и обичащ”, а заключението започва със „Защото” и обръщение към Бога, последвано от само на пръв поглед адресиран до него екзистенциален въпрос за същината на човешката природа и безстрашието. Това, макар и монологично „контактуване” с Бог, цели затвръждаване на многократно посочената в текста връзка с него; мисията й, възложена от него и крайната й отдаденост на дълга. Последните й думи косвено са отправени към присъстващите. С няколко въпроса тя обобщава казаното в речта, затвръждава своето безстрашие, непоклатимост и увереност. „Какво съм аз” и „Какво мога да направя” са въпроси, отговори на които вече неколкократно е дала в речта, но неслучайно ги поставя в края на изявлението. С въпросите в заключението Елизабет затваря рамката.
Последната й молба е в обръщението към председателя, държавния секретар и съвета, като в обръщението титлите се степенуват според протокола. Обръщение към присъстващите липсва. Дори и в края на своето слово тя не ги удостоява с честта да се обърне към тях, но за сметка на това настоява да получи от тях дължимата й чест – „Преди тези господа да отидат в своите страни и да доведат всички да целуват моята ръка”. Тази самоуверена молба допълнително засвидетелства нейният стоицизъм, но отчасти и пренебрежението й към господата, осмелили се да подложат на съмнение нейната лоялност. Последното изречение е най-силния момент от словото й – Елизабет проявява повече тежест, увереност, непоколебимост и властност от всякога.
6. Реторични фигури и похвати, използвани в речта
- кралица Елизабет Първа
Речта е богата на фигури и художествени елементи и средства за емоционално въздействие.
Още с встъпителните си думи след обръщението, Елизабет използва подхода на привидното съгласие с чутото: „Ние чухме вашата декларация”, с което демонстрира, че е слушала внимателно. Умело си служи и с анафората: синтактичният паралелизъм между началото на първото („Няма крал”) и началото на второто изречение ( „Няма скъпоценен камък”) засилва емоционалното въздействие и привлича вниманието на аудиторията. В края на второ изречение си служи със сравнението между „скъпоценен камък” и „вашата любов”. Високата художественост и претрупаност на речта са характерни за тази епоха и се възприемат като умение, присъщо на добрия оратор.
Три пъти – в началото, средата и в края на речта, кралицата използва едни и същи еднородни части, с които засилва контраста между своята добронамереност и обстановката, която би била възможна при свалянето й от престола: „опасност, безчестие, срам, тирания и потисничество”. Съществителните имена са в градация – от евентуалното към необратимото зло. Изброените думи са 5 на брой. Цифрата е характерна за времето на произнасяне на речта ( 3, 5 или 7 са най-често срещани).
Анафора е използвана и в изложението на речта. „Нито-нито” е паралелната конструкция на две прости изречения в състава на сложното. Употребата е с цел отхвърляне на наложения от обвинителите образ на прахосник и изменник.
„Езикът ми не може се изрази” е метафора, която цели завършване на емоционалното влияние по оста сърце – благодарност, неизразима с думи.
Молбата на Елизабет всички да станат, защото ще ги обезпокои с по-дълга реч, е нетипична за съвременните речи, в които често се използва праетериция, за да се избегне риска от загуба на интерес от страна на аудиторията. Противно на това, тя е директна, пряма и твърда, необезпокоена, че ще ги отегчи. Освен че речта е по-дълга, изреченията също са дълги. Това е подход за проява на ораторско надмощие и демонстриране на интелект, който може да притежава само една достойна кралица.
В средата на речта си поставя въпрос на публиката, на който отговаря сама, за да създаде интерес към предмета на говоренето. Похватът се нарича „сюбжекция” и е използван и в заключението, но с много по-кратък отговор, който не дава търсената във въпроса информация. Там по-уместно е да се говори за реторичен въпрос с обръщение към Бог.
Друг похват е използването на „Деня на Страшния съд”. Кралица Елизабет използва този похват, за да въздейства по-силно на аудиторията, правейки алегория между библейския мотив и реалността в своето управление. Библията е авторитетен източник на аргументи, които макар и недоказани са достатъчно силни.
Епитетите (с положително-властови характер) са скъпоценен, велик, славното, могъщи, мъдри. Тяхното количество и неколкократна употреба в пъти надвишава употребата на епитетите като: безчестен, развратен, несправедлив. Това оказва психологически ефект и формира благоприятни нагласи към фигурата на оратора, който гради доверие на базата на позитивизма, който липсва на аудиторията, но който всеки, отвъд предразсъдъците си желае да чуе и възприеме. Най-често използваните думи са : „Бог”, „крал”, трикратната употреба на градацията „опасност, безчестие, тирания и потисничество” и „никога”, което се явява паралелна конструкция, употребена в началото на всяка от частите на речта. Неколкократно са употребени и обръщенията, чиито особености и ефекти вече са разгледани (виж т.5).
7. Аргументацията в речта
Речта е провокирана от реално случило се събитие, свързано със сериозно обвинение за нарушаване на правомощия. Накърнена е честта на оратора. Произнасянето на речта е личната защита, която Елизабет отправя. Тази защита не е сериозно аргументирана, липсват реални факти, свидетелстващи нейната невиннност. Използваните аргументи могат да се приемат за неистинни, тоест с недоказан характер, но въпреки това са силни. Реториката в случая е лишена от логиката, от доказателствените елементи за постигане на убедителност, но реторичните похвати се оказват достатъчни, за да се предизвикат вяра у аудиторията. Ораторът бяга от същината на темата, убеждавайки чрез силата на патоса. Неговият образ би могъл да се определи като манипулиращ, тъй като се стреми да въздейства подсъзнателно върху нагласите на присъстващите. Източник на аргументите се явява личността и нейните емоционални преживявания и състояния. Статистически данни, нормативните, административни и правни актове , обосновката на основата на надеждни източници липсват. Тези истинни доказателства са подменени с многократното повторение на гордо произнесени клетви и обещания, облечени в красноречие и емоционална приповдигнатост.
Аргументацията не следва последователно. Тя е накъсана и част от нея се повтаря в началото и края. Речта въздейства реторично, чрез законите на ораторското изкуство. Тя атакува емоционалните и поведенческите нагласи. От части аргументацията на речта може да се разгледа като тип „ad hominem”, тъй като насочва аргументите си срещу личностите, които смеят да се усъмнят в правотата в действията на кралицата и нейната чиста съвест. Присъства преекспониране, атака върху слабите места – емоционалността, тъй като липсва предварителна подготовка от страна на присъстващите. Всички са подготвени да чуят и оборят наситена с доказателства реч. “Ad hominem” по принцип се свързва и с неетичното поведение и липсата на образование, които не са присъщи на Елизабет, но и със зависимостта от народопсихологията, която е използвана за промяна на предразсъдъците.
Употребен е и аргумента на съчувствието и състраданието в комбинация със самоувереността. Проявата на самочувствие неутрализира ефекта на съжаление и предизвиква положителна нагласа към говорещия. Аргументация от общо към частно или обратното не съществува, тъй като няма аналогична последователност в нито една от частите на речта, въпреки че синтактичният паралелизъм между отделните конструкции предвижда обратното.
Характерна за епохата е диалектиката – изкуството на разговора. Елизабет я вкарва на няколко места в речта си, задавайки въпроси, на които сама отговаря. Поддържането на този монолог създава илюзията за добра подготовка по всички въпроси и прозорливост по отношение на това какви въпроси биха могли да бъдат зададени. Интерпретацията на разговор на мисълта със самата себе си е подход за демонстрация на дипломатичност, за задълбочаване в темата.
В увода кралицата си служи и със силогизъм, макар и по един по завоалиран начин. Логичната подредба на мислите, съответстваща на съвременните изисквания за образуване на тази фигура е следната:
Не се радвам,че Бог ме е направил кралица. (Предпоставка 1)
Радвам се, че ме е направил кралица на толкова благодарен народ. (Предпоставка 2)
Следователно: Нямам причина да желая нещо повече от това да покрия изискванията и това е дълг, който трябва да изпълня. (Умозаключение)
Употребата на силогизъм сама по себе си има убеждаващо въздействие, а ефектът на доставяне на удоволствие у слушателя, поради възможността да използва т.н. си „бърза мисъл” е допълнителен ефект. Това ласкаене на аудиторията, действащо на подсъзнателно ниво, Елизабет използва умело и в заключението.
Кралица Елизабет Първа
8. Неезикови средства, манипулативни тактики и механизми, интеркултурни особености. Особености на личността.
Мястото на произнасяне – Уайтхол в царския дворец е нетрадиционно за подобен вид заседания, но решението за това е взето от Елизабет. Изборът й е проява на уважение, допускане на обвинителите до двореца, до обособеното пространство, индикиращо статуса й, но не личното пространство; това е привидна проява на откритост, но тя демонстрира липса на притеснения и гостоприемство. Би могло да се тълкува като асоциация с образа на майката, закрилницата, която посреща децата си у дома. Уайтхол е неофициално място за работа от подобно естество, но е подходящо за реч, наситена с патос и ориентирана към емоционалния , а не доказателствен аспект на поставения проблем.
Богата словесна украса на речта корелира с богато-украсените одежди на Елизабет, с изискания й манталитет и множеството аксесоари, характерни за визията й. Всичко това е израз на високо положение и авторитет, на престиж и близост до Бога. Символите на кралската власт – скиптърът, короната и кръста се допълват и изпъкват още повече на бляскавия интериор. В своя дом Елизабет е в цялото си величие и този визуален ефект влияе благоприятно върху преформиране на нагласите на аудиторията по отношение на личността й.
9. Особености на речта
Речта е голяма продължителност. Изреченията са дълги и патетично наситени. Елизабет се разграничава от присъстващите и от народа – поставя ги „под мен” (нея), а себе си поставя „под Бог”. Ясно изразено е чувството на превъзходство, но и на загриженост, майчински инстинкт, дълг и принадлежност. Липсва баланс между емоция и логика, между неистинни и истинни аргументи, но макар и неистинни като цяло – аргументите са достатъчно силни и убеждаващи.
Библиография:
Мавродиева, Иванка. Реторика и пъблик рилейшънс. УИ “Климент Охридски”. София, 2013.
Ведър, Йордан; Руменчев Величко. Реторически класификации. УИ „Св. Климент Охридски”. София, 1994.
Аристотел. Реторика. Захарий Стоянов, София, 2013.
Quintillian, Institutio Oratoria, book III
http://mavrodieva.blogspot.com/
http://www.historytoday.com/richard-cavendish/elizabeth-golden-speech
Изготвил анализа: Деница Бисерова Петкова, специалност: Връзки с обществеността; II курс, ФЖМК, СУ „Св. Климент Охридски”, като част от изпита „Публична реч” при проф. Иванка Мавродиева
© Деница Петкова.
Текстът се публикува със съгласието на студента.
Позоваването на автора и на Онлайн справочника по реторика и задължително.